На 28-ми май концерт на състав"Пеещи сърца"в Пловдив,разчувства присъстващите хора с увреждания от сдружение"Надежда за достоен живот" и събуди хубави спомени и мечти.Наши самодейци от този състав,ще бъдат участници във Фестивала за хора с увреждания в град Перник на 20-21-ви юни.
Тържеството продължи на кафе и раздумка в близката сладкарница.
ПРЕЗ 2004 Г , СЛЕД ВИСОЧИННА ТРАВМА,ЧУПЯ С4 И С5 ( ШИЙНИ ) ПРЕШЛЕНИ И ОСТАВАМ ПАРАЛИЗИРАНА .В МБАЛ „ СВ. АННА „ ВАРНА , СПАСЯВАТ ЖИВОТА МИ .СЛЕД ГОДИНА , МИ ПРАВЯТ ТИТАНОВА СТАБИЛИЗАЦИЯ НА СЧУПЕНИТЕ ПРЕШЛЕНИ , ВЪВ ВМА СОФИЯ .ИМАМ ЧУВСТВИТЕЛНОСТ ДО ГЪРДИТЕ,ЧАСТИЧНО В РЪЦЕТЕ ДО КИТКИТЕ . МЕЧТАЯ ДА ВЪЗВЪРНА СЕТИВНОСТТА И ДВИГАТЕЛНАТА СИ АКТИВНОСТ , ЗАЩОТО СЪМ СПОРТИСКА . ПРЕЗ 2003 Г , СПЕЧЕЛИХ ПРИЗОВОТО МЯСТО НА РЕПУБЛИКАНСКИЯ ФЪНК МАРАТОН . НУЖДАЯ СЕ ОТ СКЪПОСТРУВАЩА РЕХАБИЛИТАЦИЯ В ЦЕНТЪР „ EUROMED „ В ПОЛША , В РАМКИТЕ НА 4,5 КУРСА . 1 КУРС ОТ КОИТО Е НА СТОЙНОСТ 6 500 ЕВРО . DMS KAMПАНИЯ Изпратете SMS с текст DMS CVETI на единен дарителски номер 17 777 ( за абонати на GLOBUL,vivatel и M-Tel ) . „ „За изпращането на дарителски SMS ще бъдете таксувани с 1,20 лв. с ДДС .” „За повече информация посетете www.dmsbg.com .” ДАРИТЕЛСКИ БАНКОВИ СМЕТКИ ПроКредит Банк (България) АД Сметка в лева: Банкова сметка: 1017025817 IBAN: BG26PRCB92301017025817 Сметка в Щадски долар: Банкова сметка: 1117025810 IBAN: BG65PRCB92301117025810 Сметка в Евро: Банкова сметка: 1417025811 IBAN: BG73PRCB92301417025811 АКО ИСКАТЕ ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ С МЕН , ЕТО СТАЦ. ТЕЛ 052 309-114 МОБ. ТЕЛ 0899 394795 ЕЛ.ПОЩА CVETIVALKOVA@ABV.BG SKYPE CVETI-VALKOVA БЛАГОДАРЯ ВИ !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Аз съм от Видин.Търся запознанства с хора,близки до моите проблеми.Миналата година ми откриха МС .Още ми е трудно да повярвам,че това се случи на мен,но....съдба.Моля ви пишете ми,искам съвети,подкрепа и разбира се приятели.
Източник - Яна Домусчиева
След двадесетата ратификация на 3 май влезе в сила най-новият правозащитен инструмент на ООН - Конвенцията за правата на хората с увреждания. Един респектиращо подробен документ, който не само признава основните свободи на хората с увреждания, но и диктува какво трябва да се направи, почти стъпка по стъпка, за да не останат правилата само на хартия. България подписа Конвенцията безмълвно. В медиите също нищо не се чу. Подписът издава намерение за ратификация, но как да интерпретираме факта, че близо година след него все още официален български превод на Конвенцията няма (за сведение, към момента можете да я четете не само на всички западноевропейски езици, но и на кхмерски, фарси, хърватски, корейски, арабски и още няколко)? Притеснително е и, че България не удостои с подпис допълнителния протокол към Конвенцията, който позволява на отделни граждани да подават жалба, когато не могат да намерят справедливост в държавата си.
Преди ратификацията пред България стоят не една и две важни стъпки. Голяма част от настоящата законова рамка и моделите за грижа, оформящи ситуацията на българите с увреждания, противоречат на Конвенцията. Днес вече съвсем на всички е ясно, че управ-ляващите сили и организациите на хората с увреждания не могат, не желаят или просто не знаят как да наченат така очакваната и съвсем не оскъдно финансирана интеграция. Конвенцията, слава богу, дава изрични задължения на ратифициралите я.
На първо място е възприемането на модерна социална дефиниция на увреждането (вж. Преамбюл). В България от край време се използва единствено медицинският модел, превърнал човешките същества в перманентни пациенти, които съществуват само като обекти на социалното подпомагане, защото са иден-тифицирани чрез това, което не умеят. Законово един българин не е “инвалид” преди лекарска комисия да се е произнесла (след консултация с дълга таблица, където всяко заболяване носи определена тежест) с колко процента е загубил работоспособността си, какво може и какво не може да върши, има или не нужда от придружител и, безумното, дали има или не право на работа. Известният Закон за интеграция на хората с увреждания, както и методиката на териториално експертните лекарски комисии не различават между човек с увреждане, човек с хронично заболяване и пенсионер. Съвсем необяснимо, за държавата раково болен, хипертоник и незрящ са еднакви и на всичките им се отпускат еднакви жълти стотинки за “интеграция” (Какви ли са интеграционните нужди на болен от рак на панкреаса например?!). При ратификация на Конвенцията България трябва да изработи нов метод за категоризация на хората с увреждания (подсказвам: основан не на диагнози, а на умения за независим живот), като остави оценката в ръцете на самите хора с увреждания, семействата им и мултидисциплинарни екипи с индивидуален подход.
Пълна промяна е нужна и в концепцията за достъпност (член 9). Всъщност у нас концепция няма. Разпи-ляно се строят рампи и асансьори, като се игнорират нуждите на хората със сетивни и интелектуални увреждания. Конвенцията обаче задължава не само достъпа до пътища и транспорт, но и до информация и комуникация (и до културен и обществен живот, член 30). Ако България има намерение да използва Конвенцията градивно, с нетърпение трябва да очакваме диалога за истинска достъпна среда между българите с увреден слух и зрение, както и с интелектуални затруднения, и законодателните органи. Разбира се, освен готовност за обсъждане, е нужен и сериозен и дългосрочен финансов ангажимент. Няма достъпност без нови технологии. А в България все още е трудно да си намериш детска инвалидна количка.
Друг проблем, който Конвенцията поставя пред България, е правото на хората с увреждания на равнопоставеност пред закона (член 12). Традиционният начин за подпомагане на онези, които не могат да взимат важни решения за живота си, е поставянето под запрещение. Мярката обаче им отнема автоматично правата на труд, собственост, онаследяване, гласуване, сдружаване, брак, семеен живот и правосъдие. Това най-често се случва с хората с интелектуални затруднения и психични болести, като ги оставя де факто “мъртви души” пред закона, без власт над личния живот и без право да взимат и онези решения, които са по силите им. Необходими са алтернативи за подпомагане на тази група хора, като поставянето под запрещение трябва да бъде последна възможност, след изчерпване на други форми на асистиране.
Конвенцията изисква и сериозно разнообразяване на услугите за асистиран живот (член 19). В момента в България е възможно само настаняването в институция, тук-таме посещаването на дневен център и, на пресекулки, ползването на личен асистент, като нито едното от трите не задоволява изцяло нуждите на децата и възрастните с увреждания. Наложителни са услуги, скроени индивидуално, предоставяни в общност-та, насочени към самостоятелен живот и запазена връзка със семейството.
Институционализирането на хора трябва да бъде прекратено. Дневните центрове и защитените жилища трябва да бъдат много повече и с капацитет не само да помещават, но и да развиват потенциала на клиентите си.
Програмите за личен асистент пък е необходимо да са съобразени с разнообразието на нужди и възможности у потребителите.
Член 15 на Конвенцията признава правото на хората с увреждания да не бъдат подлагани на изтезания и унизително отношение, но може лесно да бъде нарушен, защото в България липсва и елементарна дискусия за етичното поведение на професионалистите, заети с проблемите на хората с увреждания, за рисковете от злоупотреба, за властовата динамика между хората с увреждания и помощния персонал, за самата същност на унижението. Разширяването на услугите за асистиран живот изисква и разширяване на човешкия ресурс с нужната професионална подготовка. Без специален етичен кодекс, обучения и строги проверки на миналото на заетите в сферата, българите с увреждания не могат да бъдат предпазени от унизително отношение и злоупотреби. Конвенцията посочва, че за жените и децата с увреждания съществува по-голямата опасност от дискриминация и малтретиране, която трябва да бъде взета предвид (член 6 и 7).
Специално внимание е обърнато на правото на децата да живеят в семейство (член 23). И за този член България е отчайващо неподготвена. Тепърва трябва да се изкоренява извратеният навик на медицински лица да препоръчват изоставяне на бебета с увреждания и да се създаде мрежа от услуги и специалисти по превенция на институционализацията. Всъщност, изоставянето в държавен дом дори не е целият проблем. За много българчета с увреждания единствената възможност за образование се намира на 200 и повече километра от дома, което всъщност заставя семействата им да ги настанят в пансион. От България се очакват съществени инвестиции в благосъстоянието на децата с увреждания, изразяващи се в приобщаващо образование, гъсто разположени и разнообразни услуги и не на последното място, пъргава агенция за закрила на детето.
Ще дочакаме ли тези промени? Дано. Едно е сигурно - пътят е начертан от новата Конвенция. Остава доброто желание от страна и на организациите на хората с увреждания, и на овластените.
За подробно разглеждане на този проблем вж. доклада на Mental Disability Advocacy Center на http://www.mdac.info/en/bulgaria
На 23-ти май, по случай 20-годишния юбилей на Съюза на инвалидите в България, на Гребната база в гр. Пловдив се състоя спортен празник за хора с увреждания, организиран от сдружение "Надежда за достоен живот".