neli
Здравейте,
Предполагам, че повечето от вас знаят, че от 01.11.07 г. ще се подават молби - декларации за отопление с електроенергия, топлоенергия и природен газ.
За Плевен това ще става в следните приемни:
1. Клуб на пенсионера – бл. Росица – за живущите в район "Мизия"
2. Клуб на лицата с увреждания на бул. "Скобелев" № 20 – за живущите в район Юнско въстание.
3. Клуб на лицата с увреждания в ж.к. "Дружба" – за живущите в район Дружба
4. Клуб на лицата с увреждания в ж.к. "Сторгозия" – за живущите в район Сторгозия
5. Национален център за социална рехабилитация - всеки четвъртък, Плевен, ул. "Даскал Димо"№ 18 от 13.00 до 16.00 ч. Можете да ни намерите на тел. 064/80 6075

Mariana

Хората обичат да си разказват истории, чиито поуки не винаги достигат до разума им, а аз искам да разкажа една история, видяна през моите очи. Човекът се мисли за най-интелигентното и чувствително творение, но това е така, защото замаян от гордост, не проумява, че и други живи същества разбират света не по-зле от него. Наричат пинчерите злобни и лаещи твари. Но аз срещнах много хора - пинчери, които заглушаваха красотата на звуците от живота със своя злобен лай. Омразата ражда човека - пинчер. Но моята история е разказ за Любовта. За мен, пинчера, тя беше Ана. Понеже човек трудно приема различния от него, особено ако това се отнася до физическо увреждане, той изпраща тези хора в специални домове, построени в отдалечени места. Аз се родих в такъв дом, в който първите същества, които срещнах, се движеха с помощта на устройства с четири колела. Наричаха ги колички. В тези домове хората нямат право да имат домашни любимци, затова моята майка живееше в стария трабант на една жена. Родих се в този трабант през пролетта и първото нещо, което помня, бе Светлината, ослепила очите ми с красотата си. Замаян, едва виждах очертанията на жената, седнала на нещото с четирите колела и допирът на ръцете й ме накара да предчувствам, че съм се родил в един красив свят, защото любовта носи красотата в себе си. А тази жена ме галеше с обич. Два месеца от моя живот преминаха в сивия, очукан трабант. Един ден пристигнаха мъж и жена, която беше нормална, като всички в този дом, защото седеше на устройството с четирите колела, а мъжът не беше съвсем нормален. Той се движеше без проблем на двата си крака и за мен беше странно двуного същество. Но по- късно разбрах, че между него и другите хора няма разлика. Мъжът и жената ме отведоха със себе си. Десет години бях постоянно с Ана. Сгушен зад гърба й, сложил лапички върху облегалката на количката, наблюдавах как преминава живота. Гледах с интерес всичко, което ни заобикаляше, а устройството с четирите колела ни пренасяше като звездолет в различни светове и състояния..Ана разговаряше с мен. За нея сърцето на пинчера беше по-чисто и разбиращо от това на човека. Аз знаех тази истина, защото вече бях стар пинчер, което не означаваше и мъдър, но сърцето ми подсказваше на какво да вярвам. Ана беше самотна. Често заставаше пред прозореца и гледаше притихнала дъжда. Скачах върху масата и нежно ближех лицето й, за да изтрия всяка сълза и болка. Ана ме гледаше дълго и знаех, че сме само двамата на този свят. Усмихвах й се. Тя протягаше ръка към мен и се сгушвах в топлата й длан. Една вечер тръгнахме на разходка - последната. Аз скочих от количката, силна болка преряза гърдите ми и паднах пред колелата. Ана спря изплашена, наведе се над мен и видях очите й. Топли капки падаха по лицето и тялото ми, а после остана само Светлината. Хората не вярват в безсмъртието на душата на пинчера. Те мислят, че само човекът е безсмъртен.
Аз често идвам при Ана и много искам тя да ме чуе. Но тя не долавя думите ми. А трябва да я предпазя от мъж, който срещна в чата. Видях как застана пред синьото око на монитора. Компютърът забръмча и в стаята нахлуха думи, които светеха хладно и изпълниха пространството около нея с пустота - думи на самотни, ранени хора, които търсеха любовта и се отдалечаваха завинаги от нея, защото я бяха предали. Някога...Мъжът пишеше на Ана стихове и „Обичам те” на девет реда. Тя вярваше на тази илюзия. Почувствах, че Ана се влюбва в този мъж. Но той не я обичаше, аз знаех това, защото виждах какво върши. Живееше в офиса си на „Алабин”. Разказваше й за проблемите си, нямал работа и пари. Ана му помагаше. Беше щастлива, когато можеше да направи нещо за него. Една вечер проследих разговора им. Мониторът дразнеше очите ми, но аз, омагьосан от думите, не разбрах, че всъщност през цялото време плача. Той написа „Обичам те”. Ана отговори:
- Вятърът разроши думите ти и аз притихнах.
- Красиво е.
- Обичам те и искам да бъда до теб.
- Трябва да изчакаме. Какво мога да ти осигуря без пари?...
- Стига ми любовта ти.
- За мен е важно първо да уредя бизнеса си.
- И кога ще стане това?
- Не знам. Но когато обещая нещо, винаги го изпълнявам.
- Преди три месеца ти разказах за моя пинчер и колко ми липсва той. Обеща да ми подариш кафяво кученце, което да прилича на него. Дори го намери...
Той замълча неловко.Тя не знаеше , че това е началото на много обещания и лъжи, които единствено щеше да й подари. Усетих болката на Ана. Мониторът осветяваше лицето й. В стаята притъмня съвсем. А той написа на девет реда „Обичам те”. Ана не отговори. Загаси компютъра и остана замислена дълго. После излезе. До входа на блока, в който живееше, имаше малка върбичка. Там ме беше погребала. Дойде при мен, но освен самотната върба, не виждаше друго. Мълчеше. А после погледна в далечината. Един мъж идваше към нея. В ръцете си държеше кученце. Тя тръгна към тях, но те потънаха в мрака на вечерта.
Всеки ден виждам Ана как чака да се затичам отново към нея, да се скрия зад гърба й и заровил лице в косите й от нейния звездолет да продължим нашето пътуване към нас самите, където единствено намерихме любовта. Ана още чака да се завърна у дома...


Окт 30, 2007

c

Имало някога преди много години една малка и загубена в себе си принцеса. Тя била странна, някак особена и каквото и да правела, не успявала да се впише в средата, която я заобикаляла. Правела нещата винаги на обратно и всички жители на господарството решили, че тя е опак човек, а толкова се стараела.
Била много искрена и пряма, но това не било търсено от крепостните селяни, нито пък подобно поведение било насърчавано от нейното аристократично семейство. Така, освен опака, започнали да я наричат и грубиянка.
Кралството било много малко и търсещата и не намираща нищо принцеса не успявала да се скрие никъде. Тя не намирала нищо, но нея винаги я откривали. Имала си едно любимо място – огромна каменна плоча, малко под върха на най-високата планина в господарството. Това била нейната сцена, на която можела да бъде каквато си пожелаела – от съпруга на пират до куртизанка, от кралица до богиня...това било нейното място. А публиката й били безкрайните равнини, принадлежащи на предците й, най-големи аплодисменти получавала от малките ромолящи поточета в подножието на планината, вековните дървета на балкона бяха единствените й критици – единствените обективни такива, а режисьор на представлението й беше безкрайното небе над нея, което винаги беше така чисто и добронамерено.
Един ден тя отново се качи на любимата си скала, защото искаше да изиграе последното си представление, преди да си тръгне от господарството и да се раздели със знатното си семейство, защото ги позореше или така поне казваха всички. Преди да започне своята игра, попита небето, дали би било така добро и би й позволило да импровизира, и то й позволи, казвайки, че би му било приятно да види колко добри са тези й възможности, но я помоли да се опита за първи път в живота си да изиграе истинските си чувства, а тя каза, че не е сигурна, но ще опита.
И започна да играе... разказа първо за самотата си... за стотиците пъти, в които е протягала ръката си, търсейки приятелство и за стотиците пъти, в които тя е била отхвърляна. Изигра разговорите с членовете на знатното си семейство, в които те й казваха, че от нея се изисква да се държи на положение, а не да бъде себе си и направи елегантен пренос към срещите си с техните поданици, в които грубото им отношение беше провокирано от това, че тя се държеше с тях като с равни, а не като с подчинени. Изигра и всички онези случаи, в които се беше влюбвала в някое момче и то се оказваше недостойно за нея и за мъжките ревюта, които й организираха родителите й, за да си избере някой невзрачен и смотан аристократ, защото все пак беше принцеса.
Докато играеше това, сюжетната линия изведнъж се измени... спомни си за един разговор със случайна жена, която и беше казала, че е специална и че това, което й се случва, не е случайно. Беше й разказала за другите господарства, за свободата, която имат живеещите в тях селяни и най-вече за свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш и за това, че тя просто не живее в подходящото кралство.
Изигра решението, което е взела - да си тръгне, за да търси подходящото за себе си място и подходящия човек. Изигра и болката, която е изпитала и раната, която й е оставила. Изигра и най-болезненото си решение – да не спира да играе и да се прави на нещо, което не е, докато не се убеди, че е попаднала на място, на което можеш да бъдеш себе си и никой не очаква да си по-умен, по-глупав, по-лицемерен или по-прям отколкото си.
Представлението й завърши с триумфално налагане на маската, която сама беше изработила за себе си върху красивото си лице... а публиката... замря...
Всичко беше спряло, времето, вятъра, поточетата, птиците...те просто си стояха там, като че ли имаше вълшебна пръчка, с която може да ги управлява и беше издала командата „замръзнете”. Побиха я тръпки от липсата на живот около нея... побиха я тръпки от липсата на живот в нея... какво беше станало? Кога беше спряла да бъде себе си и разчиташе само на играта си? Смути се... свали маската си и погледна небето.
- Какво ще кажеш, хареса ли ти импровизацията ми?
- Това не беше импровизация, това беше ти – с всичките ти страхове и опасения, с всичките ти маски и илюзии, с всички парчета на разбитите ти сърце и надежди, но да... хареса ми, но не очаквай да ти ръкопляскам.
- Не искам да ми ръкопляскаш, искам да ми кажеш какво да правя?
- Бъди себе си, позволи си да бъдеш себе си.
- Защо ми отговаряш с едно от най-големите клишета в световната история?
- Защото е истина и това го прави клише. Ако за миг обаче се отърсиш от предубежденията си, ще видиш, че това клише е натоварено с най-много съдържание от всички останали, които използваме ежедневно.
- Добре, но как да бъда себе си. Виждаш, когато съм себе си, какво става – всички бягат. Страхуват се от истината, казана им директно в очите.
- Не им я казвай.
- Защо, за да стана лицемерна и добре лустросана, като всички от които бягам ли?
- Не, за да се съхраниш.
- Така ще загубя душата си.
- Това, че няма да заявяваш истината по начина, по който мечтаеш, не означава, че няма да си себе си. Има много начини, по които можеш да кажеш какво мислиш за някого или за нещо – ти обаче си много добра в един – играта. Изигравай истината, използвай хумора си, развивай таланта си. Болезнената истина е лесно смилаема, когато докато я представяш, караш хората да се усмихват. Това е все едно да тровиш някой с убийствена, но сладка отрова. Ефектът никога не се губи, само средството е различно.
- Как мога да бъда сигурна, че са ме разбрали правилно?
- Никога не можеш да си сигурна в нищо, но... огледай се... мислиш ли, че ние сме те разбрали правилно?
- Не, вие разбрахте само това, което искахте.
- Това е... всеки вижда онова, за което е готов и за което има сетива. Останалото е за негова и за твоя сметка. Ако го правиш по този начин обаче, ще си спокойна, защото ще си казала онова, което искаш... ще си била искрена и ще оставиш топката в ръцете на онези, които трябва да реагират.
- Искаш да играя?
- Не, искам да бъдеш себе си, играейки – има разлика нали?
- Ще се опитам, но не мисля, че съм готова?
- Готова за какво?
- За непознатата публика.
- Нима познаваш мен? Какво си видяла? Облаците? Различните нюанси на синьото и сивото? Луната ? Звездите? Душата ми? Не! Видяла си само онова, което съм искал да видиш и нищо повече, останалото са личните ти вариации и разсъждения върху видяното.
- Мисля, че те разбрах
- Мислиш ли? Дано. Аз ще съм над теб и ще те наблюдавам, а ако някога искаш да си поговориш искрено и открито с някой наистина добър актьор, знаеш къде да ме намериш. Успех на новото място и в новата постановка.
- Благодаря. Успех в старата постановка.
Тя си тръгна. Не беше сигурна, че го е разбрала, а няколко години по-късно осъзна, че е правила точно това, което не е трябвало – играла е за публиката. Нито веднъж не си беше позволила да бъде себе си на собствената си сцена. Всеки път беше онази, което тези на седалките искаха и очакваха, а после, когато осъзна всичко и смени постановката...загуби публиката си, но намери себе си... и започна всичко отначало...този път убедена, че няма нищо по-важно от това да бъде себе си и знаейки, че няма значение колко души я гледат – може да е един, но да е качествен.
Спомни си и за една мисъл на Моъм – „Не се задоволявай с боклуци” и за първи път разбра какво е искал да каже, защото боклуци има навсякъде – във всяко едно кралство и господарство и въпреки че беше принцеса, не можеше да си го позволи... вече не!


Окт 30, 2007

a


Окт 27, 2007

Митингът

Hristo Vatev

Организиран от ЦПИ

 

 


Hristo Vatev
Младежкият институт за европейски ценности ще предложи безплатно обучение за системни администратори на хора с увреждания, съобщиха от сдружението. Институтът е спечелил финансиране по програмата "Борса за идеи България 2007", финансирана от Световната банка.

Deqna

Deqna


kumeca Може би думите на кандидат-кмета Ваньо Танов щяха да звучат много добре, ако не бяха предизборно обещание.

Окт 15, 2007

ПРИСЪСТВИЕ

1953

ГАЛЯ АВРАМОВА - НА МОИТЕ ДЕЦА

 

 


НачалоПредишна1234СледващаКрай