ned

Галеристът Спас Дочев открива изложбата
Галеристът Спас Дочев открива изложбата

Огромен интерес предизвика откриването на първата самостоятелна изложба на Наталия Георгиева в Художествена галерия "Вароша" в понеделник.


ned ЕДНА МИНУТА ОТ ТВОЕТО ВРЕМЕ МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ ЖИВОТА НА 50 МИЛИОНА ГРАЖДАНИ С УВРЕЖДАНИЯ В ЕВРОПА!

http://www.1million4disability.eu/form_bg.asp?langue=EN


lady23

Здравейте приятели,

Може би знаете, а може би не,
че Агенцията за хората с увреждания (АХУ) предоставя бюджетни средства на лица с 50 и над 50 на сто трайно намалена работоспособност за стартиране и осъществяване на собствен бизнес,чрез който те да си осигурят трудови доходи, създаващи им предпоставки за по-пълноценен и достоен живот. По-напористите и инициативни от вас биха могли да опитат. Ще си позволя да направя няколко предложения - брокерска къща за недвижими имоти, малък център за копирни и компютърни услуги, а защо не и цветарски магазин.
Прибавям ви и документите за кандидатстване.

http://free.hit.bg/psihologia2006/dok.rar

http://ahu.mlsp.government.bg/




Септ 25, 2007

Ей, приятели!

koko1961

Ей, приятели, хайде да се напънем и да издадем стихосбирка.

Сигурно е доста сложно, но ако не опитаме,

няма да знаем дали е толкова сложно.


Септ 25, 2007

ЕХ ЖИВОТ

daniboi

joan2112
ИСКАМ ДА СПОДЕЛЯ С ВАС ЕДИН ПРЕКРАСЕН РАЗКАЗ НА
О`ХЕНРИ,ЗАСЯГАЩ НАЙ-ИСТИНСКИТЕ ЦЕННОСТИ, МАЛКИТЕ, НО ВАЖНИ ЖЕРТВИ, НА КОИТО СЕ РЕШАВАМЕ ЗА ЛЮБИМИТЕ ХОРА!



Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
Долу, до входа, пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо по-хубаво, нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
— Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
— Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
И отново се струйна кафявият водопад.
— Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
— Давайте ги по-бързо — каза Дела.
О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
"Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
В седем часа кафето вече беше сварено, а на третият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
— Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
Дела скочи от масата и се хвърли към него.
— Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав,какъв чудесен подарък съм ти приготвила.
— Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
— Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
— Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
— Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
— Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче, но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. Последва възторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени, два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
— Косата ми расте толкова бързо, Джим.
Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
— Ах, боже мой!
Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
— Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
— Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

Deqna Из “Пътуване към себе си”
Бл. Димитрова

Любовта дава всичко и не иска нищо......


Добре дошъл в храма на душата ми!
Огледай се,ослушай се
И ако пожелаеш – влез!
Отварям ти без страх вратата му –
Отдавана чаках някой,като теб.
Огледай се – навярно моя храм
Е малко неуютен,навярно
Е студен и прашен,
Но под прахта се крият бисери и злато,
За онзи,който търси,който зрящ е и
Който иска истинско богатство...

Ослушай се – нечакан остър вятър,навярно
Със слуха ти ще се пошегува,
Но после ще откриеш канцоната
От думи неизречени,но истинни
И те ще топлят винаги душата ти,
Дордето храма съществува!
Този храм беше пуст и забравен,
Забранен беше даже,но днес,
Ако искаш – огледай се,ослушай се и после....
После влез....





Септ 24, 2007

До Утре

Deqna

ДО УТРЕ

Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

1958


Септ 24, 2007

ЗОВ ЗА СВЕТЛИНА

svetlamanasieva  

ТИШИНАТА И МРАКЪТ СА ПЪЛНИ С ОСЛУШВАНЕ

ОСЛУШВАНЕ В ЗАГАДЪЧНИЯ ХАОС

ОТ МИСЛИ,СЪНИЩА И ЧУВСТВА.


Не съм аз авторът! Попадна ми, хареса ми и го пускам тук :)
Тя те привлича, иска те, кара те и ти да я пожелаеш. Гали те и бавно те целува, дава ти въздуха, наситен с меки аромати. Тя те приспива и влиза нагло в съня ти. Плува в съзнанието ти като малка рибка в коралов риф. Гмурка се из цветните ти фантазии и ги докосва пламенно с връхчетата на белите си, копринено гладки пръсти. Обгръща с длани съзнанието ти, стиска го силно, изменя го, деформира го, а когато разтвори ръцете си, оттам политат новородените ти мечти, сякаш са рояк пъстрокрили пеперуди, блуждаещи хаотично из пространството на въображението ти. Тя се промъква под завивките ти и топли измръзналите ти крака със своите, косата й гъделичка палаво раменете ти. До теб е в студените нощи, опряла сладострастното си тяло до твоето, сложила покорно глава на гърдите ти. Сгушва се в дъха ти и трепетно се движи в ритъм със сърцето ти. Събуждаш се и първото нещо, което виждаш са очите й – дълбоки, влажни, пълни с милиони, милиарди звездни искрици. Устните й – влажни, мамещи, канещи. Те привличат, те възбуждат, те обичат. Изкушават те. Тя обаче не чака ти да я целунеш пръв. Впива се жадно, смучейки с жестока ярост жизнеността ти. Тези устни...така топли, така меки, така омагиосващи, карат всичко в теб да крещи: “НЕ СПИРАЙ!”. Тя не спира. Тя се възползва. Дъхът ти замира...кръвта във вените ти шеметно напира по стените им, блъска се, дълбае, търси изход навън, кипи гореща, иска да избухне, да те залее, да те удави. Всеки нерв, всеки капиляр, всяка жилка и всеки мускул са извън твоя контрол. Губиш представа за времето, губиш усещането си за плътност. Ти летиш. И тя е вътре в теб. Краде живота ти, гребе с пълни шепи от разума ти, забива нокти в чувствата ти, разпилява принципите ти, изхвърля ги, стъпква ги, прави ги на пух и прах. Летиш сред облаци от памук и диаманти, някаде далече долу оставяш пепелта от хаоса на живота ти – пепел от хора, пепел от теб, пепел от ненужно ежедневие. И падаш. В същата тази пепел. Отворил си очите си, а нея, любовта, я няма. Взела е своето и си е отишла. Разпалила, използвала, ограбила, избягала. А ти си беден и сам, студено тяло и ограбена душа. Нещастно влюбен.
Страдаш за нея. Искаш пак да вкусиш от това блаженство. Няма я. Няма ги цветните корали в твоя риф, няма я бисерната вода и топлия южен ветрец. Ти си просто една самотна лодка сред бурята на нещастието. Ти си глупак, който е предаден. Предаден от себе си, от инстинктите си, от сърцето си. Остави се на една никаквица да ти открадне най-свещеното, което някога си имал – твоето АЗ. Сега си друг и това ти пречи. Пречи ти да се усмихваш, да пееш, дори да спиш, пречи ти да си буден. В главата ти има само празно пространство и дим от изгорелия вече огън, има паяжини от отдавна откраднатия разум. Съзнанието ти тя е потъпкала в калта, там, заедно с твоите принципи. Кръвта е уморена, сърцето – наполовина. В очите ти се чете твоето ново име:Нещастник. Сляп си за другите, глух за себе си. Ръцете ти треперят, защото искат да докосват, да притискат, да галят страстно онази измамница, онази красива нимфа. Любовта. Но тя отдавна те изостави. При тази мисъл ръцете ти затреперват още повече, но сега вече от ярост. Искат да удрят, да чупят, искат да нараняват. И започваш да удряш по бъдещето си – жестоко разбиваш мечтите си, чупиш ги на хиляди парчета, а те оставят дълбоки, кървави рани по изстрадалата ти кожа. Раните ще зараснат. Ще ти останат само белезите. А те ще носят спомена за горчивата болка. А болката, ще ти напомня колко щастлив си бил. Ще се зароди едно ново желание в твоята ограбена, пуста душа – желанието поне за минута пак да бъдеш герой в онази приказка, в която се разказваше за щастието и радостта. Живееш, страдайки. Защо си слаб? Защо се предаде? Съжаляваш? Не. Мразиш? Не. Тази мръсна кучка ти взе всичко и ти даде повече, отколкото можеш да понесеш. Искаш ли да те целуне пак?

НачалоПредишна123456СледващаКрай